Имам щастието да притежавам и ползвам семейна вила в с. Бойково от близо 15 години. Много ми е ценна и драга, най-вече защото всяка тухла и керемида от нея са минали през ръцете на всички от семейството. Участвал съм в изграждането на почти всичко в нея, а повечето неща съм си направил сам. Да притежаваш такъв имот си е голяма отговорност! Задължава те перманентно да си там- да косиш тревата всяка седмица , да се грижиш за цветя, дървета и храсти, да поддържаш доколкото ти позволява времето цялата къща в изправност. 
Знам, мнозина ще кажат: за толкова вложени пари в имот ще обиколя голяма част от страната и света, ще бъда на различни места и постоянно ще се разнообразявам, а ти ще си стоиш на Бойково и си свързан като на каишка с вилата. Това е донякъде така – всеки разбира живота различно и си го живее по свой начин. Но, аз разсъждавам така: да имаш вила в Родопите, на 30 минути отстояние с кола от Пловдив си е несравнимо удоволствие, особено в летните жеги. Когато температурите през лятото в Пловдив надвишават 40 градуса, в Бойково никога не са превишавали 30 и това са температури в обедните часове. Вечер е прохладно и приятно и след 20 часа, отвън ли си, задължително си с вълнена дреха. Когато в Пловдив от жега не можеш си намериш място, климатикът ти е на “6″ и нищо не ти се яде и пие, в Бойково си пийваш узото и после и на червено вино минаваш, ако ти е кеф.
От началото на юни, до края на септември живеем постоянно на вилата и пътуваме всеки ден до Пловдив , когато не сме в отпуска. Една само икономическа сметка да си направи човек – по-добре дай 5-6 лв . на ден за гориво, отколкото да ги даваш в Пловдив за ток за климатиците, и то ще ти е хладно само в стаите! Ами навън в града около теб ? На майтап си говорим с приятели, че в Бойково климатика работи “нон-стоп” за всички там – и си е така ! 
Слава Богу, че селото не е туристическа атракция и дано да си остане такова. Такава тишина и спокойствие е само. Най ми е кеф сутрин ставайки към 6 часа, събуден от песента на славеите, да си взема душ и да си пия кафето на терасата, огрян от първите слънчеви лъчи. Така освежен се чувствам, с такъв заряд слизам за работа в Пловдив, който ме държи до края на работния ден. И така, ден след ден, седмица след седмица, месец след месец и неусетно тази година ставам на 50 . Е , това му е само лошото на живота ! Но да сме живи и здрави, да се радваме всички на живота и на хубавите неща в него, нали !
